ЕДНА ВЕЛИКА СРЕЩА В ТЕАТЪРА


София 2011-2012. Онзи специален момент, когато идваше 10-то число на месеца и купувах по 15-20 билета за театър наведнъж, за да взема най-хубавите места. Само едно мога да кажа - заслужаваше си! Особено след като първото ми ходене на театър в София беше на "Хъшове", седящ на първите редове, докато Чочо Попйорданов и Валентин Танев със сълзи на очи се кланят на публиката. Историята на тази снимка също е свързана с неповторимия Чочо. Около 15-ти януари 2012 , отивайки до касата на Народния театър и поръчвайки наред билети, зад мен се появиха онези същите двама, които споменах по-горе. Чакайки най-търпеливо, те стояха зад мен. Валентин Танев се дръпна настрани да говори по телефона, а зад мен остана Чочо. На касиерката й стана неудобно, почна да ме поглежда сурово изпод вежди и ме помоли да се дръпна, за да обслужи великия актьор. Но той се сепна най-сърдечно и заяви, че ще си изчака реда.
- Спокойно, взимай си билетите, аз ще изчакам!

Всеки, който е гледал "Хъшове", "Вчера", и много други такива шедьоври, може да разбере вълнението, което изпитвах, докато аз купувам билети, а зад мен реда си чака Чочо Попйорданов.
-Колега, предполагам? - попита ме той, докато се ровеше във вече отпечатаните билети.
-Не. - отговорих - Само голям любител на киното и театъра.
- Айде бе! - доста изненадано отговори той - Странна работа! Я да видя тука какво си направил! – продължи Чочо , докато разгръщаше билетите - Така, това добре, да, хмм…. – в този момент стигна до билета на „Хъшове“. Спря се за няколко секунди и се загледа в безценната хартийка.
-Този спектакъл съм го гледал вече 3 пъти. Това ще ми е четвърти. – казах развълнувано аз и зачаках реакцията му.
Чочо се засмя толкова добродушно и искрено, както рядко съм виждал друг човек да го прави, и продължи да разглежда другите билети.
-Браво, да, хм, това също не е лошо. Добър избор. Да. И тази не е лоша… Браво, колега! - изведнъж гръмогласно се сепна той и ме тупна по рамото - Браво! Одобрявам!

Остави билетите на касата, застана зад мен и започна отново да си чака реда. В този момент до него се появи и Вальо Танев и двамата стояха и ме чакаха заедно. По едно време Вальо Танев ми каза: -Момче, нищо против, ама да оставиш и за нас малко билети! Аз почнах да се смея. Чочо също. Харизмата на този човек беше нещо наистина уникално. Сякаш изпълваше цялото помещение с някаква необяснима енергия и жизнерадост. Касиерката предложи на Вальо Танев да ме пререди, но той се сепна:
-А, не! Чакам!

След около 5 мин. вече бях готов, сложих билетите в джоба и развълнуван до безкрай си спомних за онзи първи спектакъл на „Хъшове“, след който почти не минаваше и ден да не се сетя с неизмеримо възхищение за феномена Чочо Попйорданов, който се кланяше безспир около 5 минути, докато сълзите му капеха по сцената. Много се колебаех дали да не го помоля да се снимаме. Но тъй като съм доста против снимки, автографи и подобни, реших че няма смисъл (след това съжалявах много, че не го бях направил). И просто казах довиждане. Точно отварях вратата и чух зад гърба си неповторимия дрезгав глас на Чочо:
- Чао, колега! Жив и здрав!

Излизайки от театъра, за мен сякаш времето беше спряло, все още осъзнавах какъв късмет имах, за да се случи това, което се случи преди малко. Едно от най-великите преживявания в моя живот, обособено в тесните стени на касата на Народния театър. А как ме хвана яд, че не се снимах с Чочо. И така дойде 5-ти май 2013, когато изпълнен със зловещо недоумение, съпроводено от тотална ярост и безнадежност, прочетох за нелепата смърт на великия човек, с който се запознахме в Народния театър.

Ако от нещо най-много съм се ядосвал в тоя безсмислен живот, това е факта, че такива жизнерадостни и позитивни хора си отиват нелепо и без време. Но това са хора, за които не можеш да говориш в минало време. Защото просто няма как. Немислимо е. Непонятно е. Сякаш просто буквално тези хора не могат да умрат. И повярвайте ми, тези хора са единици. Чочо беше един от тях. След въпросната среща с него аз се прибрах и снимах билетите, които бях купил. Наредени един до друг. Получили одобрението на един феноменален човек. Това беше моята неосъществена тогава снимка с Чочо, заради която така се ядосах. Тази снимка си мислех, че съм я загубил безвъзвратно при една преинсталация на Windows, но преди малко я намерих съвсем случайно. И спомените ме връхлетяха. И си помислих всъщност какъв късметлия съм. Поради факта, че съм гледал „Хъшове“ с участието на Чочо. И дали осъзнавам каква блестяща привилегия е това. Замислих се как тази постановка никога няма да се играе повече с него. Жестоко, тъжно и несправедливо до неузнаваемост. Но аз съм щастлив, че съдбата ме срещна с уникален човек като Чочо Попйорданов.

Чочо и театъра са като един символ на факта, че онази латинска фраза „carpe diem“ всъщност те преследва тихомълком през целия ти живот, но ти си толкова заслепен от нечестността и несправедливостта на тая мръсна кучка съдбата, тя така те заробва в омагьосания кръг на досада, монотонност и разочарование, че ти всъщност забравяш колко лесно е да си свободен и щастлив. Щастлив със себе си и свободен с живота си! Единственото, което трябва да направиш, е да повярваш! Защо, по дяволите, е толкова трудно да повярваш?!