ПРОСТИ НИ, ДЯДО ИВАНЕ. ПРОСТИ НИ...


Преди няколко дни общинските съветници от ДПС в Кърджали отхвърлиха номинацията за почетен гражданин на генерал Васил Делов, предвождал войските в щурма за отвоюване на Източните Родопи от Османската империя по време на Балканската война, и така се изгавриха с паметта на хилядите, загинали във великите битки за българска чест и достойнство по време на Балканската война. Малодушието на държава и народ достигна неподозирани висини. Ако бяхме нормални държава и народ, докато четете тази статия сега, етническата партия ДПС щеше да е забранена със закон, а страната да е пламнала от протести. Изключително оскърбен от това, което се случва с българското национално самосъзнание, реших да потърся из архивите на Балканската война една информация, която да е контрапункт на всичките мерзости, случващи се с българското ни достойнство. В тези архиви видях името на пра пра дядо ми Иван, дал живота си в името на своята родина и отечество. Едва 18 годишен, той се записва доброволец в армията и се сражава в една от най-кървавите и ожесточени битки в историята ни – тази при Чаталджа с войските на Османската империя по време на Балканската война. Оставяйки едногодишно сираче, той умира сред калищата и блатата при Чаталджа. В архивите пише, че е починал, но всъщност е убит. По време на най-тежкото сражение, един негов приятел от съседното село – Габър, го вижда обездвижен, сред окаляните трупове и мини, с два откъснати крака. Извикал го Иван и го молил от все сърце да го убие, за да не се мъчи. Но приятелят му не намерил сили да го избави от мъките. И така в архивите той бил вписан не като убит, а като починал от раните си. След като се завърнал в Габър, приятелят му отишъл до село Раков Дол и разказал на близките му какво всъщност се е случило. И че той всъщност е бил убит от турската войска, сражавал се за бляна и мечтата за велико и свободно Отечество. И така, ако дядо Иван не беше оставил онова едногодишно сираче, мен и още много хора нямаше да ги има. Сто години по-късно, страната, за която дядо Иван даде живота си, е погълната от страх, малодушие и инертно съществуване. И аз, част от неговото наследство, ми се налага да търпя как се гаврят с паметта на моите прадеди и на никой не му пука. Приемаме го за нещо нормално. Ето защо националното ни самосъзнание и морал си замина. Безвъзвратно. Да се гордееш с родината си и да го показваш вече не е на мода. Преди няколко седмици в предаването „Панорама“ „българският” политик Лютви Местан се ядоса, че се говори по националистически теми и най-демонстративно си замина от студиото. В България вече не се гледа с добро око на това да си националист. Сега е модерно да си толерантен, да си безграничен, единен европеец. Нацията е демоде, нещо архаично. Вече всички сме едно.
Преди сто години млади 18 годишни момчета без да се колебаят са давали живота си за националната идея, а сега тази идея вече не съществува. Как ли ще се почувстват хилядите загинали войни от Балканската война, ако разберат, че един век по-късно техните наследници се примиряват с това една етническа партия да забрани почитта на паметта на техния вдъхновяващ предводител. За какво са си дали те живота тогава? Националната гордост и самосъзнание бавно и методично се изтриха от генетичния код на българина. Виновни са множество фактори, за които мисля че всеки един от вас може сам за себе си да намери отговорите.

И така, днес аз почитам паметта на дядо Иван – напуснал земния си път едва 18 годишен. И с изключително омерзение изказвам възмущението си, че единственото нещо, поради което той е дал живота си – славата и безсмъртието на родината и името си, 100 години по-късно, е поругано по най-груб начин, и всичко мина и замина, сякаш е нещо нормално. Преди няколко дни гледах изказването на сегашния пълководец на българската армия, Роската Плевнелиев. Той посрещна турската делегация начело с шефа на кабинета на Турция. Бях шокиран от патоса и вдъхновения начин, по който той посрещна делегацията. И най-вече от думите, които той изрече. Той каза: „Тази среща се прави в интерес на ПРИЯТЕЛСКИТЕ И МНОГО МНОГО ДЪЛБОКИ ОТНОШЕНИЯ МЕЖДУ БЪЛГАРСКИЯ И ТУРСКИЯ НАРОД, в интерес на сътрудничеството, което имаме по всички нива и то е отлично. В парламента имаме толкова добри връзки, между двамата президенти, ТОЛКОВА СЕ ГОРДЕЯ. Турските инвестиции в България са защитени и имат своята перспектива за развитие, а българските институции работят за това. Членове сме на евроатлантическото семейство, СПОДЕЛЯМЕ ОБЩИ ЦЕННОСТИ!“ (ето линк към потресаващото изказване на президента ни - http://www.facebook.com/photo.php?v=3972583078631 ) След това изявление на нашия лидер аз бях много раздвоен. От една страна Роската е от партия ГЕРБ, чиято абривиатура значи граждани за европейско развитие на България. От друга страна в последния доклад на Европейската Комисия относно напредъка на Турция за членството й в Европейския Съюз, се отбелязва, че в тази страна цитирам „грубо се потъпкват основни граждански права“. И отново това задушливо раздвоение ме сграбчи за гърлото. Значи според нашия президент ние, България на европеските граждани на Бойко Борисов, споделяме общи ценности с Турция, която според Европейския Съюз не споделя общи ценности с Европа. От което излиза, че ние, според президента Плевнелиев, не споделяме общи ценности с Европа, а с Анадола. Странно… Още по-шокиращото беше, че когато президентът отиде в Кърджали по повод празненствата за 100 години от освобождението на Кърджали, той отказа да коментира гаврата с паметта на Васил Делов и войниците, дали живота си за България.

Вече съм спокоен, че „жизненоважните“ турски инвестиции в България са подсигурени от държавните институции, според Плевнелиев. България ще просъществува! Като оставим настрана зловещата ирония, всичко е много тъжно. Вместо президентът ни да тропне по масата и да спомене за милиардите обещетения, които Турция дължи на изселените и избити тракийски българи (което между другото при всичките му недостатъци го направи предшественика му Георги Първанов), сегашният ни президент не обелва дума за това, а говори с вдъхновение и патос за общите ни ценности с ислямистка Турция. До колкото аз знам, България е християнска република. И се е борила с хиляди препяствия да остане такава. Защо тогава в малка България има 1200 джамии, което я нарежда на първо място в Европа? При положение, че в Европа има много по-населени с мюсюлмани държави. Защо в огромната Америка и в големите западни страни, където мюсюлманите са десетки милиони, джамиите са стотици пъти по-малобройни от тези в малка България?

Българската идея, която беше отвоювана и запазена с кръвта и живота на нашите прадеди, лежерно и методично се предаде, без оръжие, за около 20 години, на една шайка престъпници, част от партията, представител на българските олигарси, която партия през всичките години, от както е създадена, работи за турския интерес, не за българския. Те се изживяват като наследници на великата Османска империя. И ние най-зловещо допускаме да си правят каквото си искат в собствената ни държава. Национални предатели, които дори по паспорт и документи се водят „български“ народни представители. Аз се чудя кога заспахме толкова дълбоко. Такива гаври с българщината нямаше да се търпят дори и през най-страшните времена на турското робство, а нали сега „уж“ вече сме свободни, повсеместно по територията на родината ни се чуват пърхащите криле на „великата българска демокрация и свобода“. Без оръжия, без башибозуци, ни приспаха най-зловещо и ни гледат сеира. Защото след отказа на общинарите от ДПС в Кърджaли да направят генерал Делов почетен гражданин в Кърджали, те вече официално заявяват, че не считат себе си и града за български град. Да не желаят да почетат освободителя на Кърджали е равносилно на това да се откажат от българското си гражданство и да обявят Кърджали за автономна област. И ще го направят – повярвайте ми. Защото нашето мишкуване ще им го позволи.

Едно вечно останало 18 годишно момче даде живота си за България. Достойната България, която вече никога няма да съществува. Помнете дядо Иван. Той е бил едва на 18 години, когато е завършил земния си път, разкъсан по калните и изгнили чаталдженски полета. Оставил едногодишно сираче. От което сираче е произлязла и моя милост. Позаинтересувайте се за миналото си. Само то ви остана. Защото настоящето ни е пълно единствено с мишки и плява. Защото нищо чудно и вие да произлизате от герои, дали живота си за България. И си спомнете. За всичките безкористни и горди българи, оставили костите си по Чаталджа и останалите бойни полета. Спомнете си как ги предадохте. Тях и паметта им. Защото докато се гавреха с паметта им някакви турски мекерета, вие не направихте нищо, а продължихте да си живуркате. И се потопихте в инертността на съвременния антинационален цинизъм. Едно нещо не ми дава мира – дали някога прадедите ни ще ни простят за това как сме търпели да се гаврят с паметта им и с България, за която те оставиха костите си в земята? Спомнете си за България на храбро сражаващия се за родината си дядо Иван, молещ се някой да го избави от мъките му, разкъсан от турските мини сред калта и блатата при Чаталджа… В името на България... Спомнете си за него след години, когато мюсюлманската автономия Кърджали провъзгласява за почетен гражданин Явер Паша, който мъченически е победен от българския узурпатор генерал Васил Делов! Спомнете си. Защото ще си останем само със спомените. И загиналото достойнство.

Прости ни, дядо Иване. Прости ни…