ЩЕ ЧАКАМ...


Сияeщо пълнолуние. Море, огряно от лунната пътека в нощта. Красива тишина е завладяла всичко наоколо. Аз съм сам с мислите си, реещи се из огряното море, сам с въображението си, работещо на хиляди обороти. Гледам някои сцени от любими филми, препрочитам цитати от любима моя книга. Имате ли си представа какво душевно блаженство е да гледаш финалните сцени на „Морето в мен“ или да препрочиташ последните страници на „Нощем с белите коне“, докато блестящата луна е огряла Черно море, което се рее с целия си блясък пред кръгозора ти. И красивата тъга в тия велики произведения да я сравняваш с безмерната красота на гледката пред теб. Чуват се единствено песните на щурците, които сякаш са се сгушили на хиляди места около теб. От лаптопа звучат саундтрака на „Traffic” и „Earth Prelude”на Ludovico Einaudi за стотен път. Блаженство. В градината се чува монотонно ромонене, връщащо ме назад във времето, когато бях на 12 и ловяхме раци край клокочещата река на село. Обръщайки се надясно виждам най-източните части на Стара планина. Величественият Балкан е на няколко крачки от мен. Тъмно е като в рог и само една едничка искряща звезда се извисява отгоре – тъжна и самотно уютна. Обръщам се наляво – пред мен отново е месечината. Лунната пътека, която се беше пръснала из морето, сега я няма. Белите лунни лъчи са заместени от величествена оранжева осанка. Морето е тъмно и не се вижда нищо от него. Насреща ми блещукат хиляди светлини. Чудя се какви са те. Някои ще кажат, че това са хиляди бетонни хотели, пълни с пияни до неузнаваемост туристи, скачащи от балконите. Но аз съм сигурен, че това са светулки – малки и изящни, обгръщащи небосклона… 
Луната вече я няма. От искрящото кълбо, което виждате на снимката, не е останало и помен. Превърна се в оранжево величие и аристократично се изгуби за няколко минути в небето. Изчезна. За секунди. Не е ли възхитително как нещо, което е на почти 5 милиарда години и има орбитална обиколка от 2 милиона километра, може да изчезне пред очите ти за няколко минути! 
И така, пълнолунието го няма вече. Останахме само аз и гледката от терасата ми... Каквато я виждате на снимката. Вдясно от мен – Балкана, вляво от мен- Черно море. Пред мен – хиляди светулки, като че ли току що долетели от някой магически остров. Докато завършвам тези редове, тъмнината изчезва и розовеещ пласт обгръща небето около мен. Огнената звезда няма търпение да се появи на небосклона. Поглеждам за сетен път към светулките в далечината. Гледката отново е зашеметяваща. Само че този път красиво премигащите светлини са се превърнали в бетонни хотели. Затова ще чакам. Ще чакам пълнолунието и блестящата лунна пътека по морето. Ще чакам хотелите да се превърнат отново в красиви нощни светулки. Ще чакам тук на терасата. На върха на света. С гледка към целия свят - събран в една луна, едно море и едно изящно тъмно небе. Ще чакам…