ЗА КУЧКАТА ОТ ДУПНИЦА


Статията е написана на 22-ри март 2012 год. Тогава реших да не я публикувам, защото ми се стори прекалено рязка и емоционална. Но снощи, сърфирайки из фейсбука, рекламите в дясно на браузера ме поддканиха да се абонирам за някакъв индивид от женски пол, с джуки натъпкани с 5 килограма силикон, искрящ розов бански костюм и мастна тъкан достойна за сумист, която имаше хиляди абонати. Изумен се зачудих защо хиляди мои сънародници са решили за интересно да се абонират за някакво безмозъчно грозновато създание, чиято дарба се състои единствено в представяне на възпълна разголена месна тъкан. Та сега отново съм емоционален и гневен и затова реших да публикувам въпросния ми текст. Просто според мен вече профанизирането на нацията ни достига невиждани висоти и е крайно време да бъдем рязки, груби и емоционални. Искам най-отговорно да заявя, че всичко по-долу написано е пълната истина (колкото и на моменти да звучи хиперболизирано с цел увеличаване на ефекта!)


 

 

Часът е 21.30. Току що се връщам от театър. Много ми се гледаше „Както ви харесва“ в Народната Армия, но за кой ли път представлението във въпросния театър беше отложено. С бърза крачка се запътих към Народния Театър. Знаех, че днес има представление на „Нощна Пеперуда“ – новия спектакъл на Явор Гърдев. Аз имах билет за след седмица, но не ми се прибираше вкъщи и реших да си пробвам късмета си и да проверя дали случайно някой в последния момент не се е отказал да посети постановката и си е оставил билета на касата. Е, учудващо и за мен, късмета ми проработи. Постановка беше нещо изключително. Една много красива постановка, напълно отговаряща на определението за нея от автора си – „спасение за душата“. Една пиеса, която наистина докосва най-топлия сантимент в теб и те кара до някаква степен да се чувстваш малко по-одухтворен и смислен. Наистина се радвах искрено, че бяха отложили „Както ви харесва“. Има някаква магия в театъра. В самото действие да бъдеш в театралната зала с напълно непознати хора, но същевременнно да ги чувстваш близки по някакъв начин, обединени от една кауза.  Гледах рекациите на хората по време на представлението. Бяха възторжени. Също като моите. Една топлота и спокойствие се рееше във въздуха. Постановката свърши, имаше бурни и продължителни заслужени аплодисменти. Аз се върнах в квартирата си доволен и щастлив. Точно в този момент звънна един мой колега с който учихме във ВИНСА. Не се бяхме виждали от години, каза ми че след два дни заминава в Щатите, в момента е София и иска да се видим. Естествено, зарадвах се. Какво по-хубаво от това да се видиш с някой от времето, когато си прекрал едни от най-веселите моменти в живота си. Очертаваше се весела и хубава вечер… Видяхме се на една кръчма, след това решихме да ходим на дискотека. Той беше с негова приятелка, и двамата искаха да ходим на Плаза, аз не се противях, защото и да се противя, няма смисъл,  в Студентски град и да искаш, няма къде другаде да отидеш освен на чалга. Прежалих се, все пак аз съм върл противник на чалга културата, а не на чалга музиката. Казах си, какво пък толкоз. Не бях ходил много отдавна на чалга дискотека. Само ако знаех какво ме очаква…
Бяхме на входа на дискотеката. Имаше голяма опашка. Чакахме си реда. Индивидите около нас прекрасно знете какви бяха – от балните рокли на селските околийни моми до напомпани студенти с потници. Влязохме в дискотеката. Намериха ни места. Засега нищо неприятно. Изненадващо… Даже имаше някакъв приятен лек хаус. Постепенно дискотеката почна да се пълни, по едно време взе да се пръска по шевовете. В един момент  ди джея  се провикна с цяло гърло и пусна яко въпросния „поп-фолк“, по известен като „чалга“.  В началото почна леко. Срамежливо поклащаха снага прохождащи студентки. Тони Стораро, Азис, всички бяха с нас. Купона беше на макс. Уискито се лееше като вода. По едно време на видео стената пуснаха някаъв видео клип на Азис. Състоеше се главно от това как някакъв напомпан изнежен тип въртеше гюбеци по-мощно и от центруфуга. Така и не разбрах как се казва този апотеоз на музиката. Само че явно песента беше голям хит.  Всички в дискотеката буквално откачиха. Ръцете щяха да изхврътнат във въздуха. Срещу нашите места имаше едно сепаре – 6-7 мега яки коча, изпаднали в неописуем делириум. Никога няма да забравя как единия, който беше точно срещу мене, с разкопчана риза,  постоянно се бараше с едната ръка по корема, а другата я мяташе във въздуха като най-заклетия рок фен. Обърнах погледа си надясно – някаква нисичка студентка си навиваше блузата – като стигна до циците се спря – явно съвестта в нея заговори и реши да не се разголва повече. За сметка на това завъртя бясно ханша. Бях шокиран! Искаше ми се Айнщайн да беше жив и да можеше да види скоростта, която се движеше въпросния ханш – тогава съм сигурен, че щеше да преосмисли теорията си за скоростта на светлината. Въобще всичко в дискотеката тръгна в очакваното русло. Погледа ми шареше наляво-надясно, отвикнало от шокиращите картини по чалга –дискотеките. По едно време дойде сервитъорката да ни вземе поръчката. Работната й униформа беше нещо в стил ранната „Джена Джеймисън“. Поръчхаме си питиетата. След малко ни сервира поръчката – сметката ми беше 16 лв. Дадох 20 лв. Около 1 минута си бърка в препаската за ресто, чакаща да й кажа – „мерси“ и да не ми връща. Като видя че няма да й мине работата, каза: „Чакай че нямам дребни да ти върна, ей сега ще дойда.“ Беше ми ясно какво означа това, махна раздразно с ръка в знак да се маха. След около 5 мин. дойде с едно желязно левче в ръката и каза: Ето ти сега лев, след малко ще ти дам другите, че не мога да намеря“ Изострилото ми се чувство за хумор в този момент имаше една дузина затапващи изречения, които искаше да каже, но се спрях – просто не бях пил достатъчно… Явно беше, че няма да издържа и трябва да се напия час по-скоро. Вече обръщах второ голямо Джони, когато до мен дойде една издокара студентка и с меден гласец, можещ да разтопи и най-леденото сърце, ми прошепна на ухото: „Здравей! Извинявай, че те безпокоя, но дискотеката е пълна, няма никъде място, а виждам, че ти не седиш на твоя стол. Може ли да седна!“ Докато казваше тази вълшебна за ушите и половите ми органи реплика, ръката й се беше разполжила на доста стратегическо място, можещо да събуди и най-студенокръвния охлюв. Но като имащ опит във въпросните хитрини по препълнените чалготеки на така наречения „нежен пол“, реших да се поогледам малко до въпросната госпожица, и очакваната гледка не закъсня. На няколко крачки зад нея, по-нисък от тревата, стоеше някакво мекотело, което най-вероятно се водеше нейн приятел. Въртеше сконфузно очи, сякаш беше сводник на магистралата, пускащ стоката си на 15 загорели тираджии. Беше ясно, че тая вечер няма да я бъде, пердето ми беше паднало, извиках го въпросното леке и му изнезох една лека триада относно мъжкото достойнство, честта и други животни. Момчето беше смутено от лекцията ми, но слава богу си замълча, не направи нищо и си заминаха с въпросната му приятелка. Запазил с кръв и пот мястото си в скъпоценнтата дискотека, аз гордо застанах на стола си, спечелил една от малкото си битки по чалга дискотеките. Бях толкова щастлив, че ако бях куче, щях от кеф да си припикая територията около стола ми, та никой да не припарва. Както и да е, настаних се удобно, пиех скоростно третото си уиски и се стараех да не гледам центруфугиращия чатал на Азисовия клип, изтипосан по видеостените. За моя радост клипа свърши. Имах време да огледам обстановката. Беше тежка задушлива атмосфера. Цигарения дим те хващаше за гърлото и не те пускаше. Около теб някакви хора умираха от кеф да танцуват на някакви просташки мелодии. Странна гледка. Дискотеката се пукаше по шевовете. Циците не спираха да се тресат няляво надясно. Ред Були, Уискита, Водки...Вече се усещаше, че идва хард кор частта. В един момент цялата дискотеката се изпълни с пушек. Музиката спря. Съспенса се покачи до небето. Всички затаихме дъх и чакахме. Всички знаехме какво чакахме. Танцьорките!!! Нали знаете, че съвременна българска дискотека без полугола танцьорка е като стриптийз бар без стриптизьорки. Стотиците студенти зачакахме в захлас. От колоните кънтеше зловещата мелодия на Карл Орф – O Fortuna. Изведнъж на дансинга се появиха три танцьорки. Бяха облечени в завладяващо розово-лилаво трико. Публиката беше в захлас. Чуваха се възторжени възгласи! Компания пред мен крещеше истерично“ „Дай, дай, дай!“. Танцьорките лека полека започнаха да изпълняват служебните си задължения. Почнаха се турбо чалгите. Някаква песен на Илиян беше феноменално миксирана със саундтрака на „Последният Самурай“. Вълнението превзе всичките ми сетива. Исках да намеря диджея, този музикален гений, и да му ръкопляскам възторжено до края на вечерта. Много талант имаше в тая дискотека, много матриал, много нещо… Както и да е, вечерта си вървеше по обичайния си начин, докато не дойде времето за черешката на тората! Или причината да пиша тази статия. Студентите вече бяха се изподрали от алкохол. Всеки беше набарал нещо и или го натискаше, или го мляскаше, или въртяха синхронизирани гюбеци. 99% от студентите в Plazza Dance Center щяха да правят пиянски секс тая вечер, останалите 1% щяха да пишат facebook статии за преживяванията си… 

И точно тогава отнякъде се появи Тя! Жената! Жената с главно Ж! Влезе инкогнито като истинска звезда и остави в недуемение своите боготворящия я фенове да се чудят къде се беше настанила. Само непрестанните поздрави от страна на любимия ми ди джей напомняха на простолюдието, че една богиня е слязла сред раите. Да, уважаеми читатели! В дискотеката пристигна с гръм и трясък…Сашка Васева. Всички се оглеждаха! Очите им шареха! Къде е тя! Къде е седнала! В дискотеката имаме звездЪ от необятния български шоубизнес. Ди джея пощуря! Студентите онемяха. Богиня слизаше при простолюдието. Веднага си представих закръглените й рубенсови форми. Усмивката, преливаща от червило…Песните й…Магия…Сашка беше някъде на няколко метра от мен. Стараех се да не издам вълнението си. Сърчицето ми туптеше със скоростта на светлината, но аз не го показвах. Сашка беше тук! Дупнишката мадона! С настървение поръчах на сервитъорката още едно голямо Джони!


Времето минаваше неумолимо. Аз все още не бях зърнал Сашка. Сърцето ми се късаше. Но за сметка на това ди джея вече правеше двадесет и осми поздрав за Сашка Васева и компания! Алкохолния и първично просташки делириум беше взел връх. Ди джея обяви, че идва време за игра с публиката. Публиката пощуря! Задаваше се нещо голямо! Но преди това ди джея, вече явно и прекомерно вдъхновен от алкохола, реши да направи псоледен поздрав за Сашка преди да пусне играта с публиката:

Всички в дискотеката пощуряват! Яко се кефят на смешката! Пича пред мен с още по-голямо настървение се шляпа по корема… И тук вече смешното спира. Повече смешно не мога да ви говоря. След няколко секунди осъзнавам какво нещо съм чул. Потресен оставям чашата си на бара, оглеждам хората в дискотеката и съм меко казано шокиран. Всички се кефят на шегата на ди джея! На никой не му прави впечатление какво е изговорил той. В един миг не чувам нито музика, нито стон. Осъзнавам къде се намирам. Гледам около мене някакви хора мятат весело гюбеци, докато преди малко ди джея е казал, че един от най-великите музиканти преди да умре по най-трагичен начин си е мислил защо не е правил секс със Сашка Васева. Всичко ми е на забавен каданс. Може и да е от алкохола, не знам. Поглеждам вляво от мен – студентката с вдигнатата блуза продължава да вие кючеци. Моите хора отсреща са като маймуни на циганска сватба. Поглеждам към видеостената – Азис си ближе цицата! Пак не проумявам какво става! Трудно ми е да асимилирам случващото се. До този момент съм го приемал като някаква пародия, а сега осъзнавам, че всичко това е всъщност РЕАЛНОСТ! Тука, в тая дискотека, в тоя поздрав, е събрана цялата България на новия век! На новите българи! И пак поздрава с Майкъл Джексън кънти в ушите ми! Не знам дали сте изпитвали усещането, когато знаете, че нещо е прекалено пародийно и абсурдно дори да го коментирате, а то пък се оказва, че е РЕАЛНОСТ! Поръчвам си ново Джони. Дано поне моя верен английски приятел ми помогне в тоя абсурден момент. Ето че идва и играта с публиката. Всички момичета трябва да се съберат на дансинга и да играят кючек. Която си върти задника най-добре печели три бутилки Джони. Играта почва. Ди джея е много превъзбуден. Коментарите му следват един след друг: „Ах, тая черната как го върти! Браво, моето момиче! Ехааа! Ами русата! Аплодисменти за русатааа! Браво! Дай!“ В един момент един от най-мазните кючеци, които съм чувал през в живота си, е дошъл до своят край. И Сашка и тя някъде пляска с настроение… Идва ред на ди джея да избере петте финалистки. Посочва ги с пръстта на съдбата. Почва да им прави импровизирано блитц интервю:
-Ти откъде си?! От София? Да чуем аплодисментите ви за момичето от София!!!
 Следват бурни аплодисменти. Идва ред на следващата участничка:
-Ти откъде си?!
 Момичето отговаря:
-От Дупница!
  Дискотеката пощурява! Ди джея извиква на микрофона:
-Знаех си, че си от Дупница! Само в Дупница има такива щръкнали цици!
 Време е за финалния тур. Задниците на момичетата са заели местата си. Ди джея казва старт. Гледката е потресаваща! Имам чувството, че се намирам на „Dancing with the stars” – Факултето Edition. Пот, цигарен дим, пошлост и анадолски ритми са се смесили в една непреодолима химична смес, която трудно може да се опише. Ди джея отбороява три минути. Две…Една…Време е ди джея да надъха публиката:
- Не ви чувааам! Вашите аплодисменти за момичето от София!
 Чуват се бурни аплодисменти.
Ди джея:
-Бравооооо! А сега да ви чуя за дамата, дето постоянно си мачка циците!!!
 Отново истерични викове и екзалтирани хормони ще пръснат дискотеката. Ди джея:                    
-Бравоооо! Страшни сте! Искам сега да чуя силни аплодисменти ЗА КУЧКАТА ОТ ДУПНИЦА! Дискотеката отново е в истерия! Аз се опитвам да осъзная дали правилно съм чул! Но ди джея ми помага:
- Да ви чуя отново за ДУПНИШКАТА КУЧКА!
 През цялото това време кънти някаква супер мазна чалга! На дансинга около участничките се сипят тонове салфетки, символа на чалга гъзарията! Една от сервитьорките се е надвесила над кършещите снага момиче и играе ролята на кино машина за изкуствен сняг.

За момент съм като унесен. Не мога да повярвам. Знам, че съвременното поколение е много пропаднало, но чак толкова…Искам да се разсея от въпросната „игра“.Поглеждам към видеоекрана. И нов шок! Там виждам някакъв младеж, на видима възраст колкото мен, изплезил език и над него огромен надпис, с който поздравява компанията си: „АЪЗ НЕ КОЙ ДА Е!“ Не мога да повярвам. Почвам да анализирам защо тоя въпросен студент е решил по такъв начин да формулирува посланието си. И донякъде схващам – този израз е може би нещо като негова запазена марка, „catchphrase“ дето му викат в Холивуд. Сигурно като се напие и почва да крещи като животно: „Аъъъъъъз и не кой да е!” Поглеждам към видеостената. Този път има надпис: „За ВИПА От Илян!““ Почвам да си набивам филми…Не мога да повярвам. Очаквам всеки момент отнякъде да изскочи Леонардо Ди Каприо и да завърти пумпала си от „Inception”, та да се уверя, че няма да падне и че сънувам някакъв много много зъл кошмар! Точно в този момент ди джея се провиква и тотално ме шашва:
-Събличането на дрехи е напълно забранено, бъркането в дупки е позволено! Айде момичета! Моя приятел холандеца е глава на журито! Той ще ви оценява!“
След няколко минути стотиците студенти трябваше да оценяват коя от петте кючекчийки е номер 1. Най-много аплодисменти получиха цитирам: „дамата, дето си мачкаше циците“, „момичето от София“ и „дупнишката кучка“. След оспорвана битка, приятеля холандец на ди джея реши да даде наградата на „момичето от София“. Както винаги, столицата е най-цивилизована от цяла България – другите си мачкат циците и са кучки, но кючекчийката от София нали е от Софията – тя е назована с интелектуалното определение „момиче“. Останалите участнички са потънали в скръб, стотиците студенти са полудяли от кеф, мазните кючеци вървят за фон. Покрай мен минава „момичето от София“, положило на гръдния си кош трите бутилки Джони и тичаща с такава бясна радост и широка усмивка, сякаш току що е намерила абсолютното щастие! Ди джея като хитър познавач хвана марката, която може да експлоатира и на няколко пъти поздравяваше „дупнишката кучка“ и казваше, че се представила достойно. Така и не стана ясно защо я наричаше „дупнишката кучка“ и още по-неясно беше защо въпросния индивид от женски пол, колкото и  ограничен и прост да е бил той, нямаше нищо против да го наричат „кучка“ пред стотици пияни студенти, и то не само това, а и кучка от родния й край! Мистерия!  Както си стоях на стола, невярващ на случващото се, до мен някакъв агент почна да крещи с всичка сила:
-Не издържам, отивам да врътна някой гюбек!“ Беше прав, не издържа, отиде и се раздаде като за последно.

Трудно може да се опише как се чувства човек след като е гледал толкова красива и пленителна постановка като „Нощна пеперуда“ да бъде свидетел на играта с публика във въпросната дискотека и коментара на феномена ди джей относно Сашка Васева и Майкъл Джексън. Най-потресаващо беше еуфорията на присъстващите след казването на въпросния коментар.  Аз съм сигурен, че никой от стотиците хора в чалготеката не осъзнаваше всъщност на какво падение присъства. Аз присътвах на едно нагледно доказателство на бъдещето на българската нация. Едно бъдеще, падащо стремглаво в огромна помийна яма. Защото бъдещето на нацията са ей тия стотици агенти в чалготеката, които полудяваха от кеф по кучката от Дупница и мечтата им е да си пият бирата с Бойко Борисов, седеейки с него в някое сепаре в Син Сити, докато Ивана да им пее на ушенце. А хората, които бяха дошли да гледат спектакъла „Нощна пеперуда“ – те ще бъдат някакво много много миниатюрно малцинство. Всичко беше толкова долнопробно, че очаквах всеки момент от тавана върху цялата пошла сган, лудееща в дискотеката, да се изспипят няколко тона лайна. А на мен все ми се въртеше в главата поздрава на ди джея относно Сашка и Майкъл Джексън и най-вече играта с публиката глождеше съзнанието ми.  Време беше да се махам от тая дупка. Сбогувах се с моя бивш колега в учението и безгрижния студентски живот и му казах ако може никога да не се връща в България. Той ме изгледа изненадан.   И аз останах изненадан от себе си. В този момент се сетих за едно интервю, което дадох за вестник „България Сега“ и по-специално за един от въпросите – „Чувствате ли се комфортно в страната, в която сте роден?“ Аз тогава отговорих: „Много често съм се чувствал изключително некомфортно, но съм убеден, че няма да мога да живея другаде, освен България.“  Добре, че не ми зададоха този въпрос след преживяното от снощната случка. Отговора щеше да е коренно различен и много неприятен. Излизайки от въпросното помещение, наречено дискотека, застанал пред входа, погледнах за последен път този пантеон на простотията и пошлостта. И като човек, обичащ нацията си, отново ме обзе огромна безнадежност за мен и сънародниците ми. Огледох се наоколо – зад мен – Plazza, пред мен – Orient 33, вдясно от мен – Playhouse. До Playhouse някаква друга дискотека, която така и не й запомних името. Бъдещето на нацията , събрано в няколко стотин квадратни метра. Символично и реално. Защото не си мислете, че Студентски град и неговия нощен живот е изключение. Той е един мини макет на цялата обстановка в страната. Аз не знам дали повечето от вас осъзнават колко е вреден този разпад на ценности, възпитание и интереси. Тази простотия и пошлост вреди по най-груб начин на всичко, което ни заобикаля. Тя се наслагва в генетичния код на нацията ни. Няма по-ефективен начин да затриеш една нация от това да профанизираш нейните обитатели. Вярно е, че това е световна тенденция, но като че ли по нашите географски ширини тази тенденция е в изключително огромни и грозни размери. С едно нещо можехме да се различаваме от бъдещето съвременно глобално общество и това беше културното ни и историческо наследство, духовните способности. А сега сме затънали в посредственост, малодушие и първичност. Това ще е бъдещата среда, в която ще израстват децата ви!  Взирайки се в грозноватата атмосфера около дискотеките, скъпарските коли, паркирани пред тях и пияните студенти, правещи си снимки пред мощните баварски машини, се сетих за една друга уникална и вълнуваща постановка, която гледах в Народния театър и която ми направи много силно впечатление – „Рицар на светия дух“. В нея Фильо Гологана призовава в алкохолен делириум духа на своя приятел – адвоката и писател Алеко Константинов, нелепо убит през 1897 г., докато се вози във файтон заедно с Михаил Такев, също адвокат. Представлението разиграва процеса, в който Алеко, явяващ се като Светъл дух и изкупление на българската нация, парадоксално защитава своите убийци. Казах си – добре де – и аз съм в момента в алкохолен делириум, дано и на мен ми се яви някой светъл дух да даде милост на всички тия потресаващи индивиди и техните ограничени ценности. Но уви, сещащ се за току що преживяното, кучките, анадолските ритми, бъркането по дупките, Сашка и ди джея, потните цици и трите бутилки с уиски между тях, на мен ми беше ясно, че ако някога ми се яви моя рицар на светия дух, то след таз вечершната дискотека той трябва да се яви във формата не на един от най-достойните българи, раждала някога майка България, а като един огромен парцал, който да изчисти фекланите екстременти от достойнството на една голяма част от българите, фенове на чалга културата. Не исках да завърша тази вечер със спомена за Plazza, та затова си спомних за гореспомената постановка. Аз, седящ на първия ред и един от най-уникаланите български актьри – Иван Бърнев, на два метра от мен, в ролята на Светия Дух, със сълзи на очи казва нещо от сорта(цитирам по памет) :
- Не, България е другаде, навън, из планините, полята...
 И отново онази задушлива безнадежност ме сграбчи за гърлото, която ме накара импулсивно да си кажа на ум:
- Не, Свети Дух, сега България не е навън, сред красотата, планините и полята, България е ей тук, сред чалга дискотеките, кучките от Дупница, друсащите се потни цици, салфетките и Сашка Васева!